Лесното е фикция. Най – трудно е обаче да решиш, че има лесна орис. Като
мощен водопад ме заля откровението за самата мен: Любовта е в мен. Топлината е
в мен. Светлината е с мен. Имах Божественото. Имах силата да го понеса.
Молитвата получаваше осезаеми, видими образи. Като в кристално огледало,като в
магическо кълбо виждах това, което ме очаква. Нишката между минало и бъдеще бе
неоново осветена и чувството, че съм знаела какво ми предстои, ме изпълни с още
повече вяра. Водопад от вяра. Нежна и силна женска ръка изливаше върху ми струи
вода и аз попивах жадно всяка капка истина. Бях кръстена. С вода бях посветена
във вярата и тя щеше да проправя пътя ми нататък в търсенето на световете вътре
в мен. Напред вече звучеше нагоре, а
трудно – като изпитание.
Уроците не се дават. Те се постигат,
изстрадват,отстояват. И времето има друг смисъл, друга паралела, друга
посока.Към онова, което назоваваме Единното Красиво. Към началото и края на
един сън, към изгрева и залеза на една мечта.
На пътя имаше и други пътници. Те не се виждаха
един друг, като че всеки вървеше в свой коридор, обграден и изолиран от
останалите. Бях единствената, която се стремеше към друго човешко същество, към
нечие присъствие. Те са ми близки. Чувам
техните мисли и мечти. Защо са сами? Защо аз да бъда сама? Заля ме нов поток.
Усещах присъствие до себе се – най – желаното, най – скъпият за мен глас
прошепна : “С теб съм “! Не беше
необходимо да ми казва, че винаги е бил и ще бъде с мен, защото ЗНАЕХ, че е
така.Това, че вече бяхме двама, улесняваше пътя.Но за кратко. Трудността
отстъпи на обикновеното усилие.
Тази мисъл отключи една врата. Странно – на пътя
имаше врата, а от двете й страни бдяха две сови. Отгоре като арка се беше
извила змия, а езикът й искреше синя струя светлина и електричество. Пожелах
вратата да се отключи. Тя го стори толкова естествено, че не смути ничие спокойствие. Очаквали са ме. Намерих се
в сумрачен коридор, от двете високи страни на когото висяха безброй много
часовници. Първият показваше часа и минутата, в която се бях родила.
Виждах майка си да лежи упоена, и след
като се пробужда, да пита за мен. Явно
аз съм бебето, което плаче неистово, недоволно, че се е появило на света. Майка
ми е твърдо решена да ме убеди в обратното. Ласките й са единствената ми връзка
с непознатия и колкото и клиширано да звучи, враждебен свят. Стрелките показват
три часа следобед. Три е свята цифра.
Белязана е със съвършенство, управлява стремежа към него. Събира в себе
си минало, настояще, бъдеще. Тук, там, някъде. Раждане, живот, смърт. Аз съм,
била съм и ще бъда, щом съм преживяла раждането. Била съм дъщеря, ще бъда майка
и баба. Може би един ден...
Секундите летят, минутите преминават през стрелките и се мъчат да
попречат на времето. То обаче няма нищо общо с часовника. То носи света и го
потапя в битието. За първи път засуквам
майчиното мляко. Малкото телце започва да вибрира от концентрираната жизнена енергия. Наистина ако бебетата можеха
да разсъждават, биха останали завинаги в майчината утроба. В този потресен и
побъркан от сензации свят, единствено би впечатлило някого, ако някое пеленаче
намери начин да разкаже истината за раждането. Бихме научили внушителни факти
от вътреутробния живот, както и за шока от несъответствието между намерения, скрити надежди и празно
бъдеще. Единствено вярата ражда живот, а тя идва доста по – късно. Преживяло
екстаза на създаването си , малкото същество доказва несъзнателно на света, че
любовта ще го спаси от предсказаното му разрушение. Най – осезаема в болничната
стая в родилното е целувката на мама.
Всичко останало е размисли, на които животът те принуждава впоследствие. Тази
мисъл отекна в последната отмерена минута от този часовник
